Пиано



Баща ми: „Искаш ли да свириш на пиано?“

Аз (на около 9, пълна с наивни и романтични представи): „Да.“

Последва прослушване в читалището. Приеха ме, въпреки очевидната ми музикална посредственост. Учителката ми постоянно ме ръчкаше в гърба – за да го държа изправен, и ми стискаше пръстите – за да ги държа закръглени. Може би вярваше, че това са двете най-важни неща, за един добър пианист. Или пък виждаше, че на звук няма да го докарам, поне фасон да има. Определено Czerny и Beyer хич не помагаха да съм по-вдъхновена, но другарката така и не ги смени и си ги свирих до откат. Тоест, докато в седми клас не си счупих ръката жестоко и не се наложи да остана в болница една седмица и 3 месеца в гипс. Голям късмет!

Дъщеря ми: „Искам да свиря на пиано!“

Аз (на около 30, пълна с лоши спомени и съмнения): „Сигурна ли си?“

Записахме я в школата към детската градина. След 2 години, вече ученичка, Мими настоя да продължи уроците. Дори познаваше кой тон звучи, без да гледа кой клавиш е натиснат! (Аз, като малка, смятах, че учителката ми по солфеж си измисля, че това е възможно.) Но това, което най-много вдъхновява Мими е учителката ѝ – Деляна. Тя я кара да вярва в себе си, дава и да свири неща, които ѝ харесват и я вълнуват, превръща уроците в забавление, никога не се разочарова, дори и Мими да е с най-нисък резултат от конкурса, за който са се готвили цяла година. Не знам до кога Мими ще има желание за пиано, но определено с учителката си извади Голям късмет!

*Картинката към поста е илюстрация от Иван Димов към Лунната Стая, една от Петте приказки на Валери Петров, където се разказва за едно момиченце, което не обича пианотo си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *