Аз и SiteGround

Аз и SiteGround  – в добро и лошо, здраве и болест, докато животът ни раздели. 

Здравейте, първо искам да благодаря на хората, които стоят зад това страхотно събитие, че проявиха интерес към моята обикновена история за търсенето на баланс между работата и личния живот и не толкова обикновената роля на работодателя ми в нея.

Казвам Лиляна Якимова.
Първата ми работа след като завърших Американския университет в Благоевград беше в една от най-яките рекламни агенции в София по онова време. Както можете да се досетите бях много въодушевена. Брейнсторминги за идеи за реклами, супер вдъхновяващи хора в екипа, нито минутка скука… Достатъчно, за да не обръщам внимание на дребни подробности като: заплата, с която нямаше никакъв начин да си покрия разходите, ако не живея при родителите си; липса на официален трудов договор и други маловажни детайли.

Но кариерата ми в рекламната индустрия беше прекъсната от едно неочаквано телефонно обаждане. От един приятел от университета, който ми каза:

— Ще правим уеб хостинг фирма, искаш ли да работиш с нас?

Уеб хостинг. Колко от вас знаят какво е уеб хостинг? Го деди? Да, онази компания със супер сексистките реклами на супербоул. Е, и те правят уеб хостинг, като и SiteGround, само че ние инвестираме в по-стойностни неща като нови технологии и невероятни хора.

Преди 14 години аз нямах представа какво е уеб хостинг, но знаех, че по-удобен момент в живота ми да се впусна в нещо ново едва ли ще има. Нямаше какво да губя.

И така вече 14 години се занимавам с уеб хостинг в SiteGround, като над 10 години съм била маркетинг директор на компанията, която през това време се превърна в световно известен доставчик, със стотици хиляди клиенти извън България и е сред най-добрите места за работа в изключително конкурентния it сектор в България. Последните две години печелим награда за работодател на годината.

Освен това съм част от едно невероятно семейство, майка съм на прекрасно 9 годишно момиче, на което оставям писма в блога си. Месенето на хляб ми е страст и от време на време преподавам български и английски в лагера за бежанци в Овча Купел.

Изглежда страхотно нали? Всъщност в голяма част от живота си съм мразела подобни слайдове — как, по дяволите, някой може да прави толкова неща, когато аз едва си вдигам главата и след работа и искам просто да заспя? Ами сега ще ви разкажа, как се случи при мен.

Първият път, когато ми се наложи, да помисля по-сериозно за баланса в живота си, беше, когато се роди Мария. Тя беше от първите бебета в офиса. Фирмата нямаше опит с майчинство, колко време е нормално как и кога човек трябва да се върне. Аз също нямах никаква представа. Идея си нямах какво значи да имаш дете, колко време ще е нужно да му се посветил изцяло, но знаех че си обичам работата и определено искам да се върна… все някога…

На края на първата година ми се струваше немислимо – толкова беше малка, зависима от мен, абе нямаше начин да я оставя и да ходя пак на работа.

В средата на втората година вече драпах със зъби и нокти да се върна в офиса и да си цъкам моите си неща, които толкова обичах преди.

Обадих се в офиса и на следващия ден бях пак маркетинг директора на SiteGround след година и половина пълно откъсване от тази роля.

Това прозвуча много лесно и реално в България би трябвало да е норма. Законът ни го гарантира. Платено майчинство, гарантирано пазене на позицията, т.н.

Но колко жени познавате, за които да е нямало сериозен емоционален натиск от работодателя да не вземат да забременеят или ако не дай боже се случи, да се върнат по-бързо или иначе рискуват да изгубят позиции или дори работата си?

Какъв трябва да е работодателя, за да се случи моята история, а не тази другата?

  • Да спазва закона
  • Просто да е човечен
  • Да цени и уважава Вас

Първо да спазва законите. Това е задължителния минимум, който за съжаление все още много компании в България не покриват. Колкото и благоприятни да са условията за майчинство в България, ако нямате коректен трудов договор и работодателят ви не ви осигурява на пълна работна заплата например, няма как да се възползвате от сравнителното финансово спокойствие на платеното от държавата майчинство. Ако договорът ви е на фиктивна длъжност няма как да ви се гарантира пазене на истинската длъжност.

Второ, хората, за които работите трябва да са свестни пичове, които са наясно че появата на бебе е едно от най-важните и големи неща в живота ви, а не е просто досадна причина да се чупите от работа за 2 години. По тази точка мога са кажа, че не съм и очаквала толкова подкрепа и разбиране в работата. Въпреки че останаха реално без маркетинг директор за неизвестно време, никога не съм се чувствала неодобрение за дългото си майчинство.

Третото нещо вече зависи и от вас. За да се случи това, трябва да сте ценен човек за компанията, в която работите. Ако правите нещо, което наистина обичате и го правите добре, е естествено да ви чакат да се върнете с нетърпение, но и с разбиране към вашият личен избор.

Но да се върнем към моето търсене на баланса.

И така след година и половина кърмене и смяна на памперси, бях жадна за нови предизвикателства. Хвърлих се без много да му мисля в дълбокото — нови проекти, още повече хора в екипа ми, лекции по конференции, служебни пътувания с луди часови разлики, работа в извънработно време за да успея да наваксам с всичко.

Така без да се усетя се озовах в ситуация работата да превземе напълно живота ми да спре да ме радва. Не че всяко от тези неща не ми беше интересно, но бройката на едновременно случващи се неща, за които трябва да мисля беше твърде голяма за мен.

И тогава се случи нещо, което тотално промени нещата. Откриха ми рак на гърдата. В доста напреднал стадий.

Пак се оказах без план и в ситуация, в която изобщо няма място за работа ми. Излязох в болничен и с невероятната подкрепа на съпруга ми, без която надали щях да съм тук пред вас днес, минах през 9 те кръга на Ада на химиотерапията, лъчетерапията и операция за пълно отстраняване на гърдата ми.

През тези 9 месеца имах доста време да премисля идеята за баланса и да бъда честна със себе си, че това което сама си причинявам е безумно. В дните преди диагнозата, когато чаках резултат си от биопсията и бях сигурна че нищо ми няма, бях толкова изморена и стресирана, че една малка издайническа чест от мен де надяваше да чуе че съм болна, за да имам извинение да си почина.

Е, когато наистина чух диагнозата си дадох сметка колко нелепо и нередно е това. И видях очевидното решение на въпроса: как работатa, която обичаш да не се превърне в бреме, което мразиш?

— просто работи по-малко!

И тогава си казах: ако имам късмета да оживея, няма да позволя на работата, която обичам да се превърне в бреме, което мразя.

И така, имах късмета лечението ми да премине успешно. Бях оцеляла и бях готова да се върна към живота, но исках това да е по нов начин.

На хората, с които бях работила толкова години и които бяха разчитали на мен през всичкото това време казах, че искам да работя на половин работен ден, да не отговарям вече за целия маркетинг отдел, а да се фокусирам на по-малко на брой неща, които наистина обичам да правя. Беше ми нервно — никой не го беше правил досега. Дали това, което исках не беше твърде арогантно, или егоистично или невъзможно? Но отговора който получих беше най-якото нещо, което може да чуете от работодателя си в подобна ситуация — каквато и част от СайтГраунд решиш да си, за нас ще е чест.

И така се сдобих с още една вдъхновяваща история за това как работодателят може да има много важна роля в търсенето на баланс. И това са нещата, които превърнаха SiteGround в централна положителна фигура в тази история:

  • Грижата да съм здравно осигурена
  • Чисто човешката любов и подкрепа
  • Уважението към способностите и избора ми

И тук не става въпрос само за стандартните здравни осигуровки. В действителност лечението ми, което се проведе в чужбина беше до голяма степен финансирано от допълнителна застраховка, която SiteGround бяха препоръчали на мениджърския си екип.

Няма да повярвате колко много чисто човешка подкрепа получавах от колегите си по време на лечението. Това че не изчезнах от съзнанието им, въпреки че ме нямаше в офиса значеше много за мен.

И накрая, фактът че личният ми избор за това колко отговорност да поемам оттук насетне беше уважен и приет с разбиране беше невероятно освобождаващ.

Kакто видяхте, аз лично така и никога не съм успяла да бъда едновременно и супер майка и съпруга, невероятен мениджър, и човек с вдъхновяващи хобита. Така че онзи слайд в началото все още си е една стандартна маркетинг лъжа:)

Но това, за което съм благодарна, на SiteGround е че съм имала свободата сама да избирам кое точно от тези неща в кой момент от живота си да бъда. Дали съм се справила с този избор е отделен въпрос. За съжаление все още имам доста какво да уча за баланса.

Но вярвам, че много от вас, ако имат тази свобода ще стигнат далеч по-напред от мен. Така че търсете тази свобода в работата си, и също така я търсете най-вече в себе си.

Благодаря.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *